Психотерапевт Елза Калоянова – Налагане на модели

Ние вкарваме себе си… ще кажа, давайки акъл на другите, защото това, което за мен е добро за друг може да е точно обратното и въобще да не е неговото. Да имаме и приятели и роднини, камо ли пък и деца, на които според нас ни пука и трябва да им помогнем, ще го кажа в кавички, но всичко, което можем да направим е да споделим, че на нас ни пука за другия и не бихме искали той да съсипва живота си… Ако е така, ако е опасно, ако е нездравословно и каквато и да е ситуацията, но да искаме да живеят другите по нашата идея за добро, хубаво, здраво или каквито и да са нашите ценности не е с уважение към другия. В основата дори на родител – дете отношенията са приемането. Ние може да имаме идея, че учението е добро за него, обаче има хора, които си продават домати на пазара и това им е щастието… Или каквито и да са други избори в живота даже и на децата ни, камо ли приятелствата… Това си техния живот и тяхното окей. Друг е въпроса дали след това ще приемем този човек да е в живота ни. Ако толкова се разминават ценностите ни, че нямаме нищо общо заедно, не остава нищо общо заедно: „Ако ти не се промениш“… Да ще се разделим и това не е страшно! Има опция да се обиди, разсърди или каквато и да е реакция на другия човек, но ако на нас загрижеността ни е в повече от това да задържим вкопчени този човек, като приятел, половинка или каквато и да е там връзката… не намирам да е здраво да премълчаваме това, че ни пука. Едно е да кажем собственото ни мнение по отношение на ситуацията на поведение, особено, ако е деструктивно за него самия, съвсем друго е да казваме: „Недей това да правиш, това е лошо за теб!“